Start/Hачало/Home
Impressum
Nationalhymne
 Bulgarienurlaube
Gästebuch
Von anderen Autoren
DBG Leipzig e.V.
Bulgaren in Leipzig
Sehenswürdigeiten in BG
Links
Български
Национален химн
Моите почивки
Защо България?
2001
2003
2004
Екскурзии 2004
 2005 № 1
2005 № 2
Екскурзии 2005
2006 № 1
Екскурзия 2006 № 1
2006 № 2
Екскурзии 2006 № 2 + 3
2007
Екскурзии 2007
Хотел Сън палас
2008
2008 № 2
Ексукрзии 2008
Екскурзии 2008 № 2
2009
Ексукрзии 2009
Хотел Сън палас 2009
 2009 № 2
Екскурсии 2009 № 2
2010
2010 № 2
Хотелът Орел
Ексукрзии 2010
Ноември 2010
2011 № 1
Екскурзовод
Излети
Хотелите
2011 № 2
Екскурзии 2011– 2
„Сън Палас“ 2011-2
2012
Божидар
Срещи
Излети
Хотел Сън Палас
Празник в Тънково
2013
Излети
Забележителности
Българи в Лайпциг
Книга за гости
English
National anthem
My holidays in Bulgaria
Sights
Visitors' book
Русский
Гостевая книга
Мои поездки
Test
 


Както вече споменах, разкаян се върнах в хотел „Сън Палас“. Чисто и просто там ми харесва, харесва ми най-вече семейната атмосфера. Познавам мениджмънта и персонала на хотела, много от тях - от години. Все пак, това беше осмият ми престой там. Чувствам се у дома си. И постоянно срещам гости, които познавам от предишните си почивки.


Тук се веселим с други постоянни гости, отпред вляво е Дейвид от Ексетър



Малката ми приятелка Анета и майка й Албена, която работеше главно на снекбара.



Саша и Анифере



Слави



Радостина



отляво надясно: Сара, Светослав, Емилия и Семра. Отзад охраната бди



Тук и с Митко



Петя





Дани, която познавам още от 2006 г.



Анифере



Христо



И разбира се - Пени



Атанас, той работи основно на бара вътре



Емилия



Семра









Толкова много ми хареса там, а и прогнозата за времето беше страхотна, така че удължих ваканцията си с още една - четвърта, седмица. И без да съм искал или поръчвал, специално за мен беше резервирана маса.




Тук вдигам наздравица с мениджъра



А тук с главния готвач





Станислава (вляво) и Милена са отговорни за моята маса




Разбира се, нямах нужда от специална маса само за мен. Но беше толкова пълно, че беше много приятно да не се притеснявам ще намеря ли свободно място. До мен сядаха и други гости, а по този начин се запознах с интересни хора. Като с един холандец например, който владееше руски и арменски език. Или с две много образовани по-възрастни дами (майка и дъщеря) от София, с които не само че можех отлично да разговарям на немски, но и знаеха за книгите на Ангелика Шробсдорф и за престоя й в Бухово.



Ако не искаш да танцуваш сам, можеш да ангажираш танцьорки. Анелия, която работи и на хотелския бар, заедно с нейна колежка-танцьорка, изпълниха по желание на гостите ориенталски танц. Една немска и една гръцка група бяха направили поръчка чрез ръководството на хотела. Не беше и толкова скъпо - само 60 лева. Но и това вероятно е обект на преговори.


Анелия



Нейната колежка








Настроението се нагорещяваше истински, когато имаше гръцки или най-вече български гости. Музикантите, същите, които свириха на живо и в началото на лятото, изпълняваха тогава тяхната музика, преди всичко хора. И тогава наставаше истинска веселба. Много от гостите танцуваха, особено когато свиреха песента „Бяла роза“.


В четвъртък, първия от четири поредни почивни дни в България (тогава се падаше един от официалните празници), за да празнуват в хотела пристигна група от 120 българи. Те си бяха довели собствен диджей и носеха собствена музика. За мен четвъртъкът беше последната вечер от вече удължената ми ваканция. Но настроението беше толкова страхотно, че не ми се искаше да пропусна и следващите празнични вечери. Саша забеляза това, ухили ми се и попита „Още една седмица?“ Незабавно реших: „Да!“

Екскурзоводката, която щеше да ме вземе през нощта с бус, изгуби ума и дума като й открехнах, че няма да дойда. Но какво да прави? Напълно слисани на другата сутрин бяха и мениджърът, главният готвач и много от персонала, с които предната вечер тържествено се бях сбогувал.

През тази седмица не се случиха кой знае колко неща, освен това, че бях поканен от персонала на едно страхотно частно парти. Тук също много се танцуваше. Всички бяха възхитени, когато изпях българския национален химн в знак на благодарност за поканата.


Горда Стара планина...“


Но и най-дългата ваканция някога свършва. След пет седмици настъпи моята наистина последна вечер. Бях така трогнат, когато персоналът, специално заради мен, се хвана на хоро! Ясно е, стига да е възможно, следващата година отново съм там! Обещавам!



 
Top